Бай Георги

Никога не съм си представял, че ще се наложи да пиша, но ето че дойде и този момент, когато чувстваш, че трябва да оставиш нещо след себе си.

​

Роден през 1932 година. Раснал през най-тежките предвоенни и военни години. Когато всичко отиваше за фронта - комисарства, купонна система, хляб от картофи, царевица и то по 200 грама на ден на човек. Трудно, но оживяхме.

​

На 14 години през лятната ваканция работех като чирак в магазин за електрически материали, на 15 години работех в тухларница за ръчно производство на тухли. На 16 години – ученическа бригада 45 дни строихме път от село Горски Извор за Димитровград. През септември 1948 година постъпих в заводско училище на корабостроителния завод във Варна – пълен пансион. На семейството ми му олекна грижата за изхранването на още едно гърло.

​

1950 г. завърших училището като първенец на випуска. За награда ме изпратиха да кандидатствам във висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“ във Варна. 1955 г. от там излезе във живота един млад лейтенант „инженер корабен механик“, готов за трудови подвизи. И тогава кризата за работа не беше по-малка. Старите майстори си пазеха занаята. Не допускаха до себе си нови хора. Назначиха ме като монтьор. През това време 4 пъти се явих на изпит за повишение на разряда, но уви старците не си дават майсторлъка.

​

Налагаше се промяна. Преместих се като механик на научноизследователския кораб на ‚Аквариума“ във Варна. Беше 1959 година и тогава стана първият ми допир до народната медицина.

​

На кораба повдигнах някаква тежест и си секнах кръста. Паднах върху предмета със адски болки. Веднага дойде едни моряк, в легнало положение, прекара ръка по гръбнака ми, намери захапаното място, ощипа го с два пръста и за секунди ми освободи гръбнака. Следващите години до сега помагам с този номер на хора с плексит, дископатия, радикулит.

​

Смених работата си. Станах турбинист на парова електроцентрала в текстилно предприятие. Предприятието е строено 1923 г. След национализацията започна и модернизацията. Памукът за да стане от 200 килограмова баля на конец за тъкане на платове трябва да мине през 5 вида машини: харман, дарак, флаер, щреха, ринт. Всеки вид машина работи при различна влага и температура. Всичко това е разположено в една обща зала от 7-8 декара. Всяка група машини е отделена от другата с въздушна завеса: 3 броя климатични камери осигуряват въздух с подходящи параметри навсякъде в залата. Ръководството реши, че аз мога да се оправя с тази работа и ме преместиха там. Като началник по ново за мен стопанство ми се струпаха куп проблеми: Проектираната мощност на климатичните камери се оказа недостатъчна да свали температурата във залата, производствения брак беше с пъти повече.

​

Предложих на ръководството да направим оросителна инсталация на покрива за да спрем слънчевата енергия. Приеха идеята, температурата падна с 8 – 10 градуса по Целзий. Производствения процес се уcпокои. Резултатите стигнаха до „Министерството на леката промишленост“, водеха ме на отчет. Командироваха ме по предприятия в цялата страна, за да помагам за решаване на климатични проблеми. В България бяхме само трима специалисти в тази област. Главният механик на министерството, главният механик на завод „България“ в София и Георги Георгиев – аз.

​

Един ден пристигна в предприятието една „Варшава“, слизат от колата двама цивилни. Вкарват ме в колата без обяснение и ме водят в „Комитета по промишлеността“. Началник там беше Арнаудов – бивш командир на варненския партизански отряд. Някой му казал, че има един човек с нестандартно мислене, който може да се справи с работата като главен механик на химически завод. Тогава през ония времена много не се говореше:

- Назначавам те за главен механик на ДИП „Васил Левски“, водете го.

Отново във „Варшавата“: 

- Добре дошъл в новото предприятие.

Първи впечатления: стара сграда, от всички врати и прозорци излизат пушеци и дим. Работниците с маски на лицата, оловни пари, по земята – оловен минимум – отрови. Прецених, че тази работа не е за мен. Намерих отвор на оградата и изчезнах. Отидох в старото предприятие.

Мина една седмица. Реших, че ми се размина. Един ден, пристигат пак старите приятели и казват:

 - Тръгвай, „Слона“ пак те вика (партизанското име Шефа). Отиваме.

​

И още от вратата:

 - Ти подиграваш ли се със мен. Ето ти три заповеди. Едната за стария директор, другата за новия директор, другата е за тебе, и повече недей да шикалкавиш. Партийно поръчение е. Водете го.

​

И така минах от текстил на химия, мърдане няма.

Първите няколко дни, наблюдения, констатация, изводи: машините работят само 8 часа, когато ръководството си отиде, става авария. Всичко спира. Сутринта идва ремонтната бригада от 7-8 човека и прави ремонта. Историята се повтаря почти всеки ден.

​

Един ден реших да проверя какво става след 16:30 часа. Скрих се в цеха и наблюдавам. Влиза един от ремонтчиците в цеха, грабва един лост, пуска го между зъбите на главната верижна предавка и къса веригата. Когато се обърна, аз бях пред него. Тогава тези действия се наричаха саботаж.

​

Поканих го в канцеларията. Подадох един лист хартия с въпрос: Кой от двамата да пише – аз ли да пиша или той? Той без да отговори си написа молба за напускане.

​

На следващия ден цялата ремонтна група напусна предприятието от солидарност към саботьора. Освободих ги. Събрах нови хора и работата тръгна.

​

По същото време започна строеж на нова площадка, нов завод със същото производство. В процеса на работа се яви нужда от някои непредвидени детайли. Предвидената технология за изработка на шибри (клапи) за въздушната транспортна система се оказа неосъществима. Изисквания бяха: този шибър, монтиран в тръба 150 мм под наклон 30° да бъде толкова плътен, че да задържи и вода. Получава се някаква елипса. Никое предприятие не прие такава поръчка, а шибърите бяха 80 броя.

Дойде заместник министъра на химия и металургия другар Гавраилов, събра проектанти и строители на съвещание. Всички дигат рамене. В момента на дискусията ми светна зелена лампа. Щом този ще бъде поставен в патентова тръба, може да се изработи на струг с подходящо приспособление. Министърът изглежда е забелязал моето вълнение и каза:

 - Механик, ти какво буйстваш там?

 - Другар Министър, утре сутрин ще имате 40 бр. готови детайла.

​

Реакцията на всички беше:

 - Ти си луд. Толкова завода обиколихме, никой не прие поръчката, ти ще ги направиш за една нощ?!

​

Проектантът си заложи дипломата, че това е невъзможно.

Отделих двама човека да останат през нощта на работа. Направихме приспособлението, което ни трябваше. Дадох нужните обяснения и си тръгнах. Сутринта на автобуса ме чакат проектанта и моите хора:

 - Шефе, извинявай, ама ти каза 40 броя, но имаше време и ние направихме 80 броя.

Златни хора, да ги разцелуваш. Приближи се и проектанта:

 - Ти вчера се изхвърли много и аз дойдох да видя какво става.

 - Какво да става? Станала е някаква грешка, да видим как ще я оправвим.

Запазих сериозна физиономия и наблюдавах щастливата му усмивка.

Отидохме в работилницата – 80 броя от детайлите наредени на куп. Приятно е да гледаш човек с високо его, с отворена уста. От изненада. Казвам на глас:

- Тези непослушни момчета. Наредих им да направят 40 бройки, а те своеволничат, направили 80 бр.

Завърши строежа, но проблемите не свършиха. Пробните изпитания показаха грешка в шнековата транспортна система. Малък диаметър на шнека, седящи лагери, тежък материал, задръстване по цялото протежение на шнека. Идва пак министъра, придружен от директора на „хим. металург проект“ и директора на „Научния институт по химия и металургия“ Пак съвещание:

 - Говорете, какво ще правим.

„Научния институт“ – директора:

- На нас ни трябват 150,000 лв., от които половината във валута, да видим как работят други страни, за да направим планово задание и година и половина.

Директорът „хим. металург проект“:

 - И ние искаме 150,000 лева, половината във валута, и 1,5 години да изготвим проекта.

Накрая дойде моя ред. Този път бях подготвен:

 - Трябват ми 2 месеца, 30,000 лева, 22 тона материали по приложен списък и условие, аз да определям заплащането на работниците.

Скандална ситуация! Как е възможно един хлапак на 31 години да се опълчи срещу 2 научни института? Но министърът ми гласува доверие.

​

Изпълних задачата за 2 месеца и 10 дни. Предприятието заработи нормално.

Бяха се натрупали около 300 тона отпадъци от некачествена продукция. С помощта на химиците в завода построихме пещ с непълно горене, с която редуцирахме отпадъка от оловна глеч и минимул в олово и го вкарахме обратно в производството. 

​

Но по правило, когато човек е най-продуктивен, винаги ще се намерят и „Доброжелатели“: викат ме в следствен отдел в полицията.  Получили са анонимно писмо, в което пише, че имам вина за 300,000 лева загуба на предприятието от закъснението на ремонта с 10 дни. Обясних на следователя всичко това, което съм описал преди това. Следователят, човек на средна възраст с побелели коси, слуша, помисли и каза:

 - Кой си ти бе, хлапак? Ако продължаваш така, тези „хора“ ще те вкарат в затвора. Ако втори път се наложи да правиш такива работи, първо на мен ще кажеш.

​

Наистина се наложи ремонт и на другия цех, но първо предупредих Следователя. На друго съвещание пак с министъра, обсъждахме изпълнението на плана. Цялото ръководство раболепно обещават.

 - Разбира се че ще го изпълним, ще положим всички усилия.

 - Механик – ти защо мълчиш?

Дойде време и аз да поговоря:

 - Другарю Министър, инструмента с който разполага ремонтната работилница е 4 вида: чук, секач, електрожен и оксижен. Когато се строи завод, първо се осигурява ремонтна база. И най-добрият майстор, без инструмент е кръгла нула. Ако не се направи нещо по този въпрос, ще се разделим. Търсете друг механик.

Министърът водеше и един плеър. И започна: първо, един струг C-5, пиши един струг C-11, фреза, малка бормашина, голяма бормашина, автоматична ножовка. И още някои по-важни неща, пълно обзавеждане.

 - Механик – в понеделник 9 часа сутринта да си пред кабинета ми в София.

​

Прие ме точно на време. Повика няколко началника отдели с готови заповеди.

 - Тази заповед е за машиностроителния завод в София. Получаваш 2 струга. Тази заповед –е за машин-строй Троян. Получаваш шепинг и бормашините. Тази заповед е за Казанлък за фрезата. – И тъй нататък.

​

За три дни обиколка из България, събрах пълното оборудване за ремонтната работилница, мечтата на всеки механик. Но завистта няма граници. Доносите и интригите продължиха. Реших, че трябва да се махна от там. Тези хора не ме заслужават.

​

През 1964-65 година се създаваше „Океански риболов“. Нуждата от морски кадри беше голяма. Кандидатствах и ме приеха. Направих 4 рейса с първите кораби по 6 месеца – „Феникс“, „Албатрос“, „Пеликан“, „Лимоза“. В края на четвъртия рейс, получих телеграма от жената:

„Прощавай се с всички морета и океани. Мъж искам, вкъщи го искам.“ Послушах я.